Постинг
03.01.2014 14:51 -
Среща
Автор: dfiladov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 974 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 03.01.2014 14:57
Прочетен: 974 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 03.01.2014 14:57
Седяхме с нея и се гледахме. Тя имаше някакък си тъжен поглед. Сякаш нещо и тежеше на сърцето, а не можеше да го изрече.
– Какво има? – попитах аз. – Защо си така тъжна?
– За какво ме извика? - запита ме вместо отговор.
Как можех да й кажа? Можеше ли с думи да се изрази неизразимото. С нея вече не си говорихме отдавна. Имахме различни животи. Едно време бе друго, но това време бе вече далечно като вчерашен сън. Аз обаче все още не исках да забравя този сън. Но какво можех да сторя? Бях я извикал, да се видим, но дали не бе грешка.
– Как си? Минаха две години,а? Как бързо лети времето само - казах аз.
– Така е. Времето е безвъзвратно.
– Безвъзвратно какво? Загубено ли? Или не може да се върне.
– Което ти харесва повече – с безразличие отговори тя. После се обърна към стените на стаята. – Още ли рисуваш? Не си се отказал, а? – сякаш с лека усмивка ме попита.
– Още не ме е отказало проклетото. Но на това рисуване ли му викаш – драсканици с елементи на бездарие.
– Ха, още си същения глупак. – сякаш нежност се прокрадна в гласа й при произнасянето на новата ми титла. Ах как исках да я целуна в такива моменти. – Помниш ли как веднъж ме нарисува? Цял ден се смях като видях как си ме издокарал. Беше ми сложил уши като на Леголас - засмя се тя.
Ах тези спомени. Спомнях си този момент много добре, както и хиляди други също толкова весели и красиви. Което ме натъжи страшно, заради контраста, който правеха със последвалите години. Приближих се до нея.
– Че те са ти такива. Виж ги само как стърчат като антенките на извънземното Ити.
– Но то няма антени, глупак такъв.
– Обичам те - погалих я по косата.
– И аз глупчо такъв – отвърна ми тя и ме прегърна.
Целунахме се и в тази целувка се изразяваше цялата мъка от дългата ни раздяла и цялата радост от срещата ни. Сякаш земята и луната започнаха да танцуват, звездите да ръкопляскат, а слънцето да свири на китара в него момент. Обичахме се и повече нищо нямаше да ни раздели.
– За какво ме извика? - запита ме вместо отговор.
Как можех да й кажа? Можеше ли с думи да се изрази неизразимото. С нея вече не си говорихме отдавна. Имахме различни животи. Едно време бе друго, но това време бе вече далечно като вчерашен сън. Аз обаче все още не исках да забравя този сън. Но какво можех да сторя? Бях я извикал, да се видим, но дали не бе грешка.
– Как си? Минаха две години,а? Как бързо лети времето само - казах аз.
– Така е. Времето е безвъзвратно.
– Безвъзвратно какво? Загубено ли? Или не може да се върне.
– Което ти харесва повече – с безразличие отговори тя. После се обърна към стените на стаята. – Още ли рисуваш? Не си се отказал, а? – сякаш с лека усмивка ме попита.
– Още не ме е отказало проклетото. Но на това рисуване ли му викаш – драсканици с елементи на бездарие.
– Ха, още си същения глупак. – сякаш нежност се прокрадна в гласа й при произнасянето на новата ми титла. Ах как исках да я целуна в такива моменти. – Помниш ли как веднъж ме нарисува? Цял ден се смях като видях как си ме издокарал. Беше ми сложил уши като на Леголас - засмя се тя.
Ах тези спомени. Спомнях си този момент много добре, както и хиляди други също толкова весели и красиви. Което ме натъжи страшно, заради контраста, който правеха със последвалите години. Приближих се до нея.
– Че те са ти такива. Виж ги само как стърчат като антенките на извънземното Ити.
– Но то няма антени, глупак такъв.
– Обичам те - погалих я по косата.
– И аз глупчо такъв – отвърна ми тя и ме прегърна.
Целунахме се и в тази целувка се изразяваше цялата мъка от дългата ни раздяла и цялата радост от срещата ни. Сякаш земята и луната започнаха да танцуват, звездите да ръкопляскат, а слънцето да свири на китара в него момент. Обичахме се и повече нищо нямаше да ни раздели.
Вълнообразно
Романтика - Въпроси и отговори (1)
ЕДИН ОБИКНОВЕН РАЗКАЗ ЗА ЕДНА НЕОБИКНОВЕ...
Да спиш с перфектния мъж
ЕДИН ОБИКНОВЕН РАЗКАЗ ЗА ЕДНА НЕОБИКНОВЕ...
Да спиш с перфектния мъж
Няма коментари
