Над скалата седеше Сам и гледаше към морето. Беше сам. Пред очите му се простираше широкият оранжево-червен хоризонт, който изпращаше слънцето към морето. Беше красиво. Тъмният индигов цвят на морската шир, тук таме раздиранa от белите вълни и диамантените отблясъци на последните слънчеви лъчи, контрастираше с боядисания в пурпур и злато небосвод.
    Беше края на август и лятото вървеше към своя край. Изминало бе едно горещо лято и сушата приличаше на савана в края на сухия сезон. Сам се замисли върху причината, поради която се намираше тук. Това не бе неговия дом. Домът му се намираше на стотици километри на изток. Сам не беше там. Сам беше тук. А тук беше далеч. Защо беше дошъл тук, в края на познатата земя? И той самия не разбираше точната причина. Само си спомни, че нещо го беше накарало да тръгне на път. Може би от скука. Може би защото търсеше приключения. А може би просто така.
    Загледа се пак към залязващото слънце. Вече бе готово да се гмурне в дълбокото проблясващо индиго и изглеждаше някак си по-голямо и не толкова свирепо. Беше като голяма оранжева топка гледана през мараня. Няколко морски птици обикаляха около него, сякаш искаха да го изпратят, да го видят за последно преди да напусне небесния простор. Имаше някаква изящна меланхолия в цялата тази картина. Едновременно ти ставаше тъжно за отиващия си и умиращ ден и радостно за предстоящата прохлада на нощта. Сякаш самото слънце щеше да огаси своя огън в дълбините на морето и да се прероди наново и чисто в нощната луна. Водата нямаше да може да убие цялата светлина на светилото, а само щеше да я направи по-нежна и изтънчена, без да пари и без да изгаря.
    Лека усмивка пробягна по лицето на Сам. Изненада се на своята мисъл. След като залеза приключи своето представление, той се изправи, взе един малък камък от земята и го хвърли с все сила към морето, изчака го да цамбурне долу и когато го направи, извърна се назад, качи се на колелото и, все още усмихнат, тръгна към дома.