Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.07.2012 20:05 - Паралелни светове
Автор: dfiladov Категория: Изкуство   
Прочетен: 773 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 07.07.2012 21:15


 Паралелни светове

( или историята на една измислица)

 

Загрявка

 

Има неща, за които човек съжалява, че е направил. Има и неща, за който човек съжалява, че не е направил. Когато съжаленията вземат връх над мечтите, човек разбира, че е остарял.

Последното изречение съм го взел от една друга книга, не съм го измислил аз. Възможно е и първото да не е мое, а да съм го чувал някъде, но да съм забравил къде. То писането си е голямо плагиатство – всяка дума, която напишеш е използвана от някой друг преди теб. Освен, ако не си Вазов и не ковеш лексиката на своя народ.

Трябва да има малко оригиналност обаче. Светът понякога става прекалено еднообразен и скучен иначе. Дайте да измислим някой нов, странен и измислен свят. По-ваш вкус да бъде. Например свят, в който сте си избрали да си татуирате на гърба дракон с главата на Миг Джагър. Или нещо, от което ще ви е по-малко срам. Важното е да е измислен и нерелаен. Пробваите се. Аз смятам да се пробвам.

Като за начало нека си помислим за неща, които биха оживили скучното ни ежедневие. Например земетресения, или ядрени експлозии, може и наводнения или епидемия от птичи грип. Много е негативно всичко това си мислите, може би? Хайде да не вземаме нещата на сериозно, искате ли да се пробваме,а? Нещастията ни се случват, за да може другите да се забавляват като ни гледат сеира. Пък после е наш ред. Какво по хубаво от това.

Хайде започва измислицата с елементи на истина, настанете се удобно, броите от 100 назад и ми следете пръста. Приспива ви се, приспива ви се, клепачите ви натежават и се унасяте. Заспалите сте. Сега ме слушайте и повтаряите – само Кока Кола, саамо Кооока Кооола, сааааамо Коооооока Кооооола. Браво, като се събудите ще се чувствате американец. А, да измислицата. Щом толкова искате да започваме постепенно...

 

 

Спомените

Спъвам се на моста в 2 през нощта. Няколко дена преди Коледа е. Годината е там някъде през 21-ви век. Бил съм на коледно тържество но си тръгвам по-рано. А можеше да остана. В “Мъже в Черно 3” има една реплика на щастливия Кей преди да стане нещастен Кей за това какви са отношенията му с колежката О: “ Отидохме в един пъб. Пихме бира, но храната беше ужасна. Играхме дартс до сутринта. Никой от нас не искаше да си тръгне. “ След това Уил Смит се взира в лицето на своя партньор и казва “Човече, какво е станало с теб!”. Тоест къде се е изгубил този позитивно настроен Кей. Дали и моя позитивизъм се е изгубил? Или просто си мисля, че съм нещастен? Кой би казал? Поне си лягам рано и съм здрав и бодър. Сигурно ще живея дълго. Дълго и нещастно – просто прекрасно. Няколко години по-рано, прибирам се в 6 сутринта, след приятно прекарана нощ в един малък бар и после гледане на филм в една уютно квартира с приятели.

Няколко месеца по-късно половин метър сняг и студена целувка от ледената кралица замразяват сърцето на главните герои и задругата на пръстена се пръсва, а силата на Мордор нараства неимоверно и заплашва да погълнe малките хобите от графството. Злото надделява с огън и лед. Доброто се покрива в изчакване на по-добри времена, които така и не идват. Прекалено пасивно е и му липсва достатъчна сила да се противопостави на тъмните сенки на злото. Супермен гледа телевизия и забравя за скритите си сили. Пепеляшака проспива бала. Левски навлича расото и се затваря в килия. Колумб спира пътуването си до Индия и започва рибарски бизнес на Азорските острови . България изпраща 50 000 свой граждани на “почивка” в Полша по време на една световна война...

Всички тези вселени са възможни. Даже някой са по-възможни от други. Ще кажете Супермен и Пепеляшка не са истинки. А Левски на живо виждали ли сте го? Или само сте чували истории за него? Историята не е ли по-важна от самите личности? Всичко в света е енергия, доказано е че материя няма – и тя е просто вид енергия – Е=mc2. С други думи обградени сме навсякъде от информация под една или друга форма. Друго няма. Физичните закони са начина и подхода за предаване на тази информация. Някоя друга вселена може да има коренно различен подход. Това си е тяхно право в крайна сметка. И така щом като съществуват като идея, независимо дали са се случили в действителност в нашата вселена, те си съществуват. Най-малкото като концепция. А тази концепция присъства в съзнанието на много хора. Като се промени тя – това има голям ефект и върху въпросното съзнание. А промяната в осъзнанването на нещата няма как да не доведе и до промяна на физическата реалност. То и другата си е физическа – просто ние не можем да я видим директно чрез петте си сетива.

Но да се върнем до нашата история. Тоест до моята измислица, но тя не е само моя измислица. Тя е свързана и с измислиците на много други хора. И нямам предвид само хората които засяга и включва. А всеки. И в Чукотка има хора, преживяващи същите измислици както и нас. А както знаем всички измислици си приличат. Има една популярна песен от близкото минало: Всички сме хора на този свят, и бедни, и богати. Но няма да пея, пък и няма как да ви причиня това страдание. Читателите имате своите предимства пред слушателите и зриителите все пак. Имате своето въображение и можете да си пуснете на ум песента, без да има нужда някой със съмнителни певчески дарби да се опитва да пее. Обичам книгата и писменото слово – спестява толкова срам на писателя.

А да, историята. Обаче стана късно и Сънчо ме вика. Хайде ще продължим утре.

 

Сънят

Денят на Страшния съд. Огромна зала. По-средата – завърналата се от житейския си път душа. До нея нейният духовен водач. Отпред на извисена и обляна в ярка светлина платформа - Съвета на старейшините. От ляво на дясно Гандалф, Дъмбалдор, Мечо Пух и Бай Миле. Или поне така са известни в света на хората. Иначе истинските им имена са съответно : Гарницей, Лорнидор, Пухампур и Носецки.

Тишина. Съветът разглежда и дискутира нещо. Душата е пребледнява. Проговаря Дъмбалдор (Лорнидор):

– Ахм, Избертен как се чувстваш след голямото пътуване? Спомни ли си всичко, което бе забравил при земното си превъплащение?

– Ами мисля, че съм. Макар и все още да съм малко объркан от всичко.

– Нормално, колкото повече информация, толкова повече объркване, – включва се Мечо Пух (Пухампур) с усмивка.

– Иди при баба Гюрга (Норорие) да ти чини един от нейните масажи. Че станеш кат" нов, допълва Бай Миле.

–А, добре. Непременно. – душата Избертен се отпуска леко и напрежението й намалява.

Гандалф след като досега разглеждаше разни листя, надига поглед и пита:

– Какви ти бяха целите на последният живот и докъде мислиш, че си ги изпълнил?

– Имах малко проблеми с гордостта и ревността, както и с прекалената нерешителност и пасивност. Последния си живот работих върху тях предимно.

– И как мина?

– Бях си заложил няколко житейски избора, при които ако вземех късно решение да ме научат колко важно е да се взимат решения на време. Като при тези неправилно или късно взети решения моя духовен партньор щеше да избере друг спътник в животта и трябваше да се боря с чувството на ревност, като цялото това страдание щеше да ме смири.

–Както виждаме си избрал точно този път в животта?

–Да, както очаквах, не успях да взема решението на време, бях прекалено пасивен и в резултат на което трябваше да изтърпя последствията.

–И как се чувстваш, ами сега? – запита Мечо Пух.

–Осъзнал грешките си и решен да не ги повтарям.

– Какво ли мислиш да проправиш от сега нататък?

– Да си почина, да се видя с тези, с които не съм се виждал отдавна. След помощта на духовния си наставник и групата да направя цялостен разбор на преминалия си живот. След това да избера следващия си живот според нуждите.

–Искаш ли и нашето мнение за отминалия ти живот.– попита Гандалф редовния въпрос към всяка завърнала се душа.

–Да, разбира се.– “Започна истинската част”, помисли си Избертен.

–Нека се спрем на един момент. - казва Гандалф.

Изведнъж,залата става един огромен екран, на които се прожектира сцена от живота на Избертен. Майска утрин е. Един млад човек отива на работа пеша. Добре облечен е и носи куфар. Изведнъж погледа му се спира върху обява на една спирка от градския транспорт. “ Курсове по парапланеризъм”. Младия човек като че ли си спомня нещо, колебае се за момент, бърка за нещо в джоба си, може би писалка да запише номера, но се отказва. Смръщва вежди, поклаща глава и продължава по пътя си.

Видеопрожекцията спира. Избертен е учуден, че точно този нищо и никакъв момент са избрали старшите да му покажат.

–Ко че речеш? Пита Бай Миле (Носецки) с една палава усмивка под енергиен мустак.

–Малко съм объркан, да си кажа честно.

–Да. Това е един бонус в живота ти, които решихме да ти поставим и за който ти не знаеше. Искаш ли да видиш какво би станало ако бе решил тогава да се запишеш на онези курсове. – допълни Дълбалдор.

– Много, много интересно е да знаеш, хихи – включва се Мечо Пух.

– Да, моля. - любопитството на Избертен растеше с всяка изминала минута.

Видеоекрана се включва наново. Виждаме как същият млад човек този път събира кураж и си записва номера от обявата. След това се пренасяме по време на първия му урок. Видимо е напрегнат и пристъпва с плахост към инструктора и групата. Почва да се поотпуска. После виждаме първите му неуспешни опити в контролирана среда. Даже веднъж се спъва и пада, но се усмихва и става бързо. Хората от групата му подават ръка. След това се пренасяме на едно възвишение. Първият му полет заедно с инструктора. Освен страх, в погледа на младия човек се чете и някаква дързост и решителност, гори огънят на ентусиазма. Полета минава успешно, като каца нашия човек не знае къде се намира. Толкова много гледки, нови усещания, адреналин. За пръв път в животта си се чувства толкова жив. След известно време полетява сам. Усещането е още по-невероятно. Работата започва да му върви, изведнъж успехите в животта му следват един след друг. Вече даже я е забравил – момичето, което му разби сърцето. Или по-скоро сърцето, което му се разби в момичето. Даже започва да се присмива на предишното си аз, което предпочиташе да циври и да обвинява световната икономическа криза, правителството, времето, магнитните бури и хлебарките за личните си несгоди и провали. Разбра колко малко му е нужно на човек да бъде щастлив. Единственото, което му бе нужно е да БЪДЕ щастлив, а не нещастен. Да го поиска беше достатъчно. 5 секунди, в които да запише един кратък номер и желание за промяна. Нищо повече, нищо по-малко. Сега се чувстваше щастлив. Парапланеризма ли беше главния виновник за това. И да и не. Можеше да е всичко – от писане на разкази, курс по латински, пътуване на стоп или дори завързване на интересни приятелства. Важно бе единственно желанието за промяна. Именно това му показваха премъдрите старейшини. Как можеше да излезле от порочния кръг на самоналоженото страдание, единственно с една правилна мисъл в правилния момент. Ето какво му бе липсвало цял живот – правилното мислене. Но за жалост бе твърде късно вече. Като типичния студент, съжаляващ, че не е учил след като са го скъсали на изпит, така и нашия Избертен съжаляваше, че не се бе променил докато е бил още жив и е имал възможност да се поправи.

Видеото продължаваше и пред Избертен се откриваха все нови и нови прекрасни възможности, които той бе пропуснал. Видя как след няколко години, докато се подготвяше за поредния полет, случайно Я срещна. Момичето заради, което бе страдал. Страдал бе защото го изостави и го заразя за един от верните му (е явно не чак толкова верни) приятели. Но сега в него нямаше и помен от някогашните му негативни чувства. Даже в известен смисъл я беше забравил или по скоро оставил в кашон на таванската стая с надпис “стари спомени” и едва сега като я видя кашона се отвори. Обаче времето бе оставило своя отпечатък върху спомените. Влагата на болката и теразнията бе издухана от вятъра на промяната, които чувствуваше всеки път, когато се отделяше от земята. Бе останала само някаква едва доловима носталгия към нещо отдавна изгубено и недостижимо, каквато човек чувства например, когато слуша стари плочи или си спомня за детсвото.

И изведнъж се срещат. Тя, излязла на излет в планината, писнало и от скуката в големия град и еднообразната и работа; той - готов да полети, със сбъднатата мечта на Да Винчи – летателния апарат. Тя не може да го познае, толкова много се е променил. Изведнъж пред нея стой жизнерадостна и лъчезарна противоположност на смръщения и мрачен човек, от когото и бе дошло до гуша в миналото и когото в изблик на разочарование реши да накаже с най-тежкото оръжие, което притежава един човек, държащ сърцето на своя любим - хладнокръвната изневяра с близък приятел. В началото си мислеше, че наистина се е влюбила в другото момче и затова е напуснала приятеля си, но постепенно с времето бе осъзнала, че тази любов не само не бе по-дълбока от предишната, но и че всъщност съжалява за прибързаното си и крайно емоционално решение. Разбира се не се върна при стария си приятел. Все пак имаше чест и достойнство, пък и имаше не една и две черти в него, които ненавиждаше – най-вече неговата пасивност, а понякога и арогантност.

Но сега пред нея имаше като че ли друг човек. Тя бе виждала този човек на няколко пъти през връзката им, за кратко. В този човек се бе влюбила, но някак си го бе загубила с времето (или по-скоро той се бе загубил), но сега ето го пак. Дали това не е просто някакъв мимолетен проблясък. Реши да рискува и да отиде при него. Приближи се и ето той я забеляза и изненада. Не бяха се виждали от дълго време.

– Румене, това ти ли си?

– Йоана!?! - Румен отпусна дръжката на парапланера и се вторачи в идващото към него момиче.

– Да, коя друга? От кога не съм те виждала. - като че ли с лек упрек в гласа отговори Йоана.

– И аз теб, колко станаха, май 4-5 години вече.

– Да, как лети времето, само. Доста си се преоменил като гледам, парапланеризъм, а?

– Е да, какво да се прави. Трябва човек да си има хоби. – усмихна се Румен.

– Как я караш през тези години? – запита с интерес тя.

– Ми карам я някак си, даже много добре си я карам? – вместо отговор запя той.

– Още ли вятъра гониш към някой бряг? – допълни песента тя, и усети някакво чувство на дежа ву. Като че ли тази песен беше измислена за този момент и за тях. Имаха си традиция, когато бяха заедно, изведнъж единия да запее, а другия да продължи същата или някоя друга песен. И сега изведнъж някак си спонтанно бе станало тъкмо това. И двамата си спомниха за чудесните моменти, които бяха прекарали заедно. За разходките в парка под дъжда, за разговорите им, за плановете, който градяха двамата още докато мислеха, че щастието им ще трае вечно. За съжаление сблъсъка с реалността бе тежък и двамата не успяха да се справят. Вместо да направят компромис, се обвиняваха взаимно като нито един от тях не искаше да отстъпи.

– Ха, ха. Като едно време,а? Хубави времена бяха, млади, диви и щастливи времена.

– Хубави но с лош край, нали...? Но да не пристъпваме сега към тази тема. Я кажи още ли...

И така нашите герои продължиха да говорят още дълго време. Избертен наблюдаваше сцената с притаен дъх и неприкрита изненада. Да се видиш да изричаш думи, които никога не си изричал си е доста странно приживяване. Той наблюдаваше как постепенно неговото алтернативно аз преобръщаше животта му на 180 градуса. Видя как Йоанна и Румен останаха да си говорят почти през целия ден, после как си обещаха, че ще излязат някой път пак заедно. Видя как пак се срещат и си говорят като доброто старо време. С една дума живота започна да му се подрежда като от само себе си. Вече като стана ясно на къде вървят нещата, екранизацията спря и настана кратка тишина, в която старейшините седяха тихо и кротко, докато Избернет се стараеше да попие цялата тази информация. Изведнъж се сети за своя духовен наставник Ренорати, които досега седеше тихо леко встрани зад него. Реши да го погледне и да разбере какво мисли. Тук цялата комуникация се извършваше телепатично, нямаше въздух и звукови вълни, просто за негово улеснение докато свикне всичко се представяше под външния формат на речта.

– Можеше и по-добре да се справя, а? – отправи той примирено към него този полу-вопъл, полу-въпрос.

– Винаги може и по-добре, но можеше и да е по-зле. Гледай смело напред? – подкрепи го неговия наставник, който в някой религии не без основание се наричаше ангел-хранител.

– Така, Избертен, имаш ли някакви въпроси към нас?– запита Гандалф . – Предполагам, си малко объркан в момента. Можем да ти кажем, че наистина живота ти е бил доста ползотворен и наистина страданието е най-добрия учител. С тази прожекция искахме да направим още по-голям контрастът на това, което си загубил и това, което можеше да си, ако наистина бе проявил малко повече смелост и решителност. Но затова ни е даден животта, за да се учим и да поправяме грешките си. Пък и в житейскта линия, която ти си бе избрал ти се случиха много интересни събития и натрупа познания в области, в които нямаше да навлезеш при другия, показан ти и от нас, път. Имаш време, направи си цялостен разбор на всички важни събития през изтеклия ти живот. Твоя наставник е тук, за да ти помага, а и всички твой сродни души в групата, съм сигурен че ще те подкрепят, а и най-вероятно вече нямат търпение да те видят и разпитат. Когато си готов за новото пътуване към дверите на живота, ние ще бъдем тук, за да те напътсваме и посъветваме доколкото старите ни кокали ни позволят. Колеги?– Гандалф се обърна към другите от Съвета за последни коментари.

– Баба Гюрга да я посетиш непременно, там че си оставиш проблемите, душо моя мила, разбра ли? – с престорен строг том запита Бай Миле.

– Нямам търпение, сър. Ако зависеше от мен още сега бих отишъл. – и наистина след тежък живот няма нищо по-хубаво от енергииния душ на баба Гюрга, или Норорие. Спомни си колко пъти я беше посещавал преди и как винаги излизаше свеж като краставичка и по-чист от планински чай след дъжд. След него се чувстваш все едно не си напускал никога Горния свят, който не случайно се нарича Рай от живеещите в материалния свят и копнеещи за завръщане души. Макар, че за някой той може да стане и Ад – диктатори, избили милиони и трябващи да се срещнат очи в очи с всяка една пострадала душа и да съпреживеят мъките й. Само като си го представеше и Избертен потръпваше целият. Тук, за разлика от земята, всичко се знаеше. Телепатията и всепроникващата светлина бе навсякъде. Горко и тежко ти, ако си причинявал страдания и мъки – тук те ти излизат буквално на челото и всеки можеше не само да ги види, но и да влезе в тях и да ги съпреживее заедно с теб. Не че много от душите бяха тръгнали да съпреживяват изнасилвания и убийства, но можеха, ако искат. Обаче който каквото е направил през животта си е задължен да изживее през очите на хората, на които е въздействал. И тук идва границата между ада и рая – Когато си правил добри дела, преживяваш добрината си отново и този път ти си бенефициента от нея; обаче ако си бил егоист и си правил злини, пакости и престъпления, тежко ти и горко ти, като трябва да си сърбаш сам попарата – колкото по-гореща, толкова по-зле за теб. В библията където се споменава, че ще има плач и скърцане със зъби в ада се има в предвид точно този момент от задгробния живот.

– Аз нямам нищо важно за казване. Само друг път гледай да хапнеш меда преди вълка да те е подгонил. Че после как се бяга, леле, дупето ме боли като си помисля. – Мечо Пух, в цялата си слава и величие.

– До нови срещи славни мой приятелю. И не забравяй, че магията, първоизточника на всичко, е с нас винаги – и в добро и в зло, за да ни подкрепя в израстването ни. Ние всички се стремим да я разберем и да се слеем с нейния замисъл, но колкото повече се приближаваме, толкова повече всъщност разбираме, колко много неща не разбираме. Но може би точно в момента, в който разберем, че нищо не знаем и освободим напълно разума си, ще успеем да се доближим най-близо до сърцето й. - добави Дъмбалдор в типичния си стил, при който и той не се разбра какво каза.

Избертен благодари горещо за съветите и напътсвията и се оттегли заедно със своя наставник. Старейшините от съвета изчезнаха все едно бяха холограми и някой ги изключи.. Залата остана празна. След малко и тя изчезна. Останаха само милиярди блещукащи светлини в далечината, образуващи съзвездия, галактики и мъглявини. Това бе светът извън света. Светът, който е толкова прекрасен и чудноват, че всеки, който го напусне е длъжен да го забрави, за да може да живее нормално в тленния свят, където далеч от дома да се кали и да развие способности за оцеляване и самостоятелно творчество. И двата свята са нужни, като нито единия може без другия, нито другия без единия. Единият свят се ражда и умира, за да може другият да е вечен и неподвластен на времето .

 

 

Събуждането

Станах от сън. Не помня какво съм сънувал, май беше нещо свързана с Властелина на Пръстените, или с Мечо Пух. Понякога имам странни сънища. Той кой ли няма в днешното ежедневие. Ох, вече е 8 часа трябва да се приготвям за работа. Само как не ми се ходи. Ако имаше как щях да пропусна. Но нали трябва да се изкарат пари някак си. Кой ще плаща иначе сметките. А котката кой ще храни. Мислим си, че можем да се разминем туко тъй, ама няма как. Дай да пусна радиото, да се събудя.

Румен се приближава до радиото, върти го и пуска някоя радиостанция.Внезапно се чува гласа на водещия

… Бг радио – само българска музика. И сега един незбравим хит от Фамилия Тоника, за едни приятели и за едни ветрове...

Здравей как си приятелко? Как, добре ли я караш? Още ли вятъра гониш към някой бряг? Здравей, карам я някак си, даже страхотно я карам. Животът ми вятърна мелница – миг подир миг, дните троши........

Слушаше песента като в ступор. Песента му навяваше някакъв много интензивен спомен, но той не знаеше какъв. С какви събития от живота му бе свързана. Той не можеше да се сети. Защо ли така го изненада?

Много странно. Тази песен, като че ли съм я слушал някъде скоро. Нещо е свързано с нея, но какво ли?

Румен отиде до банята потънал в размисъл. Оправи се набързо, после закусва облече си палтото и тръгна за работа. По пътя непрекъснато мислеше, за песента. И преди я бе слушал, но никога до сега не го бе карала да се чувства по този начин. Какво бе станало тази сутрин. И докато размишляваше минаваше пред спирка на градския транспорт близо до едно кръстовище. Внезапно погледа му се спря върху една обява. Тя гласеше:

 

Клуб “Адреналин” организира

Курсове по парапланеризъм

всяка събота и неделя

за записвания 08********

 

Ако песента го изненада, то обявата го втрещи. И не защото беше толкова странна, все пак обяви за какви ли не курсове – от йога до алпинизъм – имаше под път и над път вече. Втрещи го нещо неясно вътре в него, което не можеше да определи, камо ли да назове. Както с песента преди, и сега като че ли беше намесен някакъв спомен, ама какъв ли ще да е той, след като никога не беше ходил на курсове по парапланеризъм, а даже нямаше и приятели, които да са ходили. Спомни си единственно, че като малък много обичаше да наблюдава небето и да си мисли за това какво е чувството да полетиш. Сядаше на някоя закътана поляна в горещите летни следобеди и си представяше, че е птица, рееща се из безбрежната синева на небето. Наблюдаваше земята с неините поля, гори, планини, ниви, села, градове, хора, животни и всичко през птичия си поглед и се надбягваше с облаците и вятъра. Понякога седеше така замислен с часове, докато някое пипало от разтящите сенки на околните дървета не му напомни, че денят клони към своя заник и ако не иска да бъде заварен от нощта насред гората, трябва да побърза да се прибере. Прибираше се като насън, с глава още рееща се сред небесните простори, като понякога някой неправилно застанал пред крака му камък болезнено му припомняше, че се намира все пак на земята и трябва да се съобразява с нейните неравности.

И така курсове по парапланеризъм. Никога не беше се замислял върху възможността да се запише на подобни курсове. Въобще даже не се беше замислял да се записва на каквито и да е курсове. Казваше си, че е прекалено зает за такива работи. И наистина работата му на помощник-мениджър в един средно голям клон на известна международна компания не беше от най-леките и често имаше да върши доста трудоемки задачи, но пък и не беше такава, че да не му остава абсолютно никакво свободно време. Имаше даже известна свобода по отношение на работното време и ако му се налагаше можеше да помоли да го замести някой от другите помощник-мениджъри.

Тази обява притежаваше някаква особена притегателна сила и сякаш без да се замисли Румен бърка в джоба си, явно за да запише номера от обявата. Внезапно се опомня и започва да се чуди какво прави химикалката в ръката му

За бога, какво съм тръгнал да правя. Да се записвам на курсове по парапланеризъм. Леле какъв смях ще падне в офиса като им кажа. Да бях студент или ученик с много свободно време и енергия за губене – да, но сега какво ще правя там. Ще се чувствам не на място, пък и надали ще успея да се науча. Иначе ми се щеше да опитам и нещо вътре в мен ме тласка да го направя, НО да не се поддаваме на чувствата и да бъдем разумни. Курсове по парапланеризъм– да, ама в някой друг живот. Стига ми летенето над тоновете бумаги и нехайни служители, че да се записвам тук. Обаче въпреки всяка логика ми се ходи. Дали все пак да не... НЕ НЕ НЕ. Стига глупости. Хайде на работа, че закъснявам.

Младият човек с куфара смръщи вежди, сграбчи куфара и се отдалечи с бързи стъпки от обявата. А тя остана да виси там, сама и отхвърлена. След няколко часа дойде едно момче, намаза около нея хубаво с лепило и лепна портрета на Джина Стоева с полезната информация за тава в кой клуб и в колко часа ще имаме възможността (след съответното заплащане) да й се насладим на живо.

Румен се връща след тежкия ден и заспива пред телевизора. Един приятелски съвет – никога не заспиваите докато дават парламентарен контрол. Защото вижте какво се получава.

Внезапно на трибуната в съзнанието на Румен, която трибуна бе придобила леко неземен цвят, се възкачи депутата Яне Янев и с важен тон започна своето обръщение към Народното събрание.


Хората сме същества, дами и господа народни представители, на които им е дадено божественото право на избор. Може до голяма степен да изберем как ще протече животта ни. Някои от нас правят някои от тези избори съзнателно и с пълното осъзнаване за това какви може да са последиците от избора ни, но повечето от нас правят повечето от изборите в животта си неосъзнато или поне не напълно съзнателно. Знаем какви горе-долу ще са последствията и до какво общо взето ще доведат, но не можем да сме сигурни. А много често даже се заблуждаваме жестоко и след време съжаляваме горчиво. Но имено тези грешни решения и болката, която ги съпровожда ни дават най-добрите уроци по това как да направим правилния избор. Някои казват, че трябвало да следваме сърцето си, други разума си, трети пък нито едното, нито другото, а е трябвало да четем разни религиозни доктрини писани преди 2-3 хиляди години в съвсем различно време и начин на живот. Истината е че каквото и да следваме пешкира ще си го оберем рано или късно ние самите, така че всеки сам си решава.

Синьото или червеното хапче да вземем? Да останем в матрицата на всекидневието или да погледнем извън нея с очите на хора, които осъзнават, че света е една холограма, една учебна площадка и нищо повече? Но и нищо по-малко! Ако осъзнаем това, ще можем да се откъснем за миг поне от всичко, да осъзнаем че сме прах от прахта и в краяна сметка ще се върнем там от където сме дошли и това може би ще ни накара да правим малко по-далновидни избори. Ще вземаме предвид какво ще ни остане като теглим чертата, като остареем и в крайна сметка си тръгнем от тази земя. Ще кажете, ми то като умрем нищо не ни остава. Да се забавляваме докато можем, да живеем ден за ден и да вземаме с пълни шепи от живота – да изкараваме много пари, с които да караме бързи коли, да ядем вкусна храна, да пием до забрава и да чукаме до изтощение... по вратата на удоволствията. Не, уважаеми дами и господа народни представители, според мен има огромна разлика между удоволствие и щастие (не рядкото, а другото). Едното е кратко и след него обикновенно следват терзания, мъки и разочарования със същата интензивност каквото е било удоволствието – за да има баланс на силите – а другото е като една постоянна величина и се изменя много по-бавно. Едното зависи много от материалните неща в животта, докато другото е доста по-независимо от тях и може да се постигне дори само с настройката на човек на дадена позитивна вълна. Разбира се понякога и щастието зависи от материята – когато загине някой твоя близък човек, разбира се, че ще се чувстваш нещастно, но въпреки това всеки може да намери сили да продължи нататък стига да поиска. Важно е да има желание. Желанието поражда мислите, а каквото мислим това вършим, а каквото вършим това става. Тоест каквото си надробим това ще сърбаме. Мислим негативно – сърбаме вкиснала каша, мислим позитивно – хапваме топла супа. Е не веднага, ама след време. Малко просто звучи, но нали и аз, простия депутат, трябва да си го разбера. А сега нека насочим вниманието си към случая с Румен, който е един ярък пример за това какво не трябва да се прави...

 

Изведнъж Румен се събуди целия облян в пот. От време на време сънуваше кошмари, но такъв ужасен досега не му се беше присънвал. Искаше да пие вода, да се успокой, но не можееше. След няколко часа все пак успя да заспи отново, но този път си остави лампата включена за всеки случаи.

Румен още дълго време помни този кошмар и винаги когато чуеше парламентарен контрол или, не дай си боже, името на депутата Яне Янев нещо в корема му го стягаше и внезпано чувстваше спешна нужда да отиде до тоалетната.

А иначе Румен след този странен ден и след поредицата странни случки, които му се случиха наяве и насън, продължаваше да живее по старому – както той си знаеше – спокойно, тихо и скучно. Не му се случваха някакви кой знае какви нещастия, но не можеше и да се похвали с някакви значителни успехи. Да се зарадва понякога, през седмица–две, да пророни някоя неуместна сълза в някоя сцена във филм, които подсъзнателно му напомняше за събития от неговия собствен живот, да се напие с колеги някоя вечер, да се пошегува с поредната неуместно облечена колежка в офиса – в това се състояха неговите житейски маневри. Или поне в общи линии. Някъде дълбоко в него тлееше огън. Огъня на едно решение. Още не можеше да забрави онази обява за парапланеризъм и често сънуваше странни сънища с нея. В един от тях, обявата беше приела формата на изоставено дете и го молеше със сълзи на очите да я приеме обратно при него. В друга пък обяви летяха във въздуха като японски самолети камикадзе от втората световна война и правиха опити да се взривят в него. С една дума – не можеше да спи спокойно след онази странна майска утрин: след съня, песента, обявата и кошмара.

 




Още едно събуждане

Избертен... Избертен... Изведнъж Избертен се сепна. Явно беше потънал в размисли от предишния си живот и сега гласът (или да го наречем телепатичния зов ако щете, но глас е доста по-кратко) на неговите колеги от групата го сепна. Беше се разровил в спомените си и ги преживяваше отново. Кошмара дето му се бе превидял сега го видя в друга светлина и можа да си го обясни. Яне Янев бе само случайно  избран образ, чрез които неговият наставник Ренорати му даваше знак, че се бе пооплел малко, но в същото време му казваше, че това не бива да го взема много на сериозно, а да продължава напред.

–Ей Изберетен, ще идваш ли при нас или ще си седиш там сам като наказан. Хайде идвай, имаме толкова неща да си казваме. Ренорати няма търпение да те види.– гласа беше на Илифири, неговият най-добър приятел и често спътник в живота. Душите нямат пол, но все пак имат определени предпочитания и често се въплащават в един пол, повече от другия. За това им слагаме пол трябва да имаме едно наум, че някой живот може като нищо баба да е дядо, а леля – тати

.........





Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dfiladov
Категория: Други
Прочетен: 63723
Постинги: 67
Коментари: 5
Гласове: 10
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031